Достъпността на междуградския транспорт в България остава само формалност
Въпреки че в България от години съществуват нормативни изисквания за осигуряване на достъпна среда в обществения транспорт, реалността показва съвсем различна картина. Междуселищните автобуси, които свързват големите градове, на практика не предлагат условия за хора с увреждания. Това поставя въпроса защо регулациите не се прилагат ефективно и дали има перспектива за реална промяна.
Още при търсене на информация за пътуване става ясно, че системата не е пригодена за хора в неравностойно положение. При обаждане до информационна линия, указанията са, че е необходимо придружител, който да помогне при качване и слизане от автобуса. Това само по себе си показва липсата на самостоятелност и достъпност.
В разговора в репортажа на БНТ по темата става ясно, че възможностите за пътуване са силно ограничени.
Въпрос: Съществува ли автобус, който да е достъпен за вас?
Отговор на Тодор Църев: По думите му, такъв транспорт на практика липсва. След многократни запитвания към различни превозвачи, той получава еднозначен отговор, че адаптирани автобуси няма.
Ситуацията на Централната автогара в София е показателна. Там възниква логичният въпрос дали човек в инвалидна количка може да се качи на междуградски автобус по достоен начин, без да разчита на чужда помощ.
Въпрос: Можете ли да пътувате до други големи градове?
Отговор: Тодор Църев обяснява, че пътуването до градове като Пловдив, Плевен, Бургас или Варна е невъзможно с наличните автобуси, които обслужват автогарата.
Съществуваща наредба ясно изисква част от курсовете по всяка линия да се изпълняват с адаптирани превозни средства. Според правилата, значителен процент от автобусите трябва да бъдат оборудвани така, че да позволяват достъп на хора с инвалидни колички. Целта е те да не бъдат ограничени само в рамките на населеното място, в което живеят.
На практика обаче тези изисквания не се спазват. Необходимите условия включват наличието на рампа, специално обособено пространство в автобуса и възможност за безопасно пътуване от една точка до друга. Липсата на такива удобства оставя хората с увреждания с ограничен избор.
Алтернативите също не са лесни. Пътуването с влак изисква предварително уведомление седмици по-рано, за да бъде осигурена рампа за качване. Друг вариант е споделеното пътуване, което обаче не винаги е достъпно или удобно решение.
Проблемът се задълбочава от факта, че нито един от автобусите, обслужващи междуградските линии, не отговаря на нормативните изисквания. От Столичната община посочват, че договорите с транспортните фирми са сключени преди години, като изискването за достъпност не е било водещо условие. В резултат на това превозвачите не са го изпълнили.
Макар наредбата да е актуализирана през 2023 година, изискванията за достъпност съществуват още от по-ранни версии. Контролът върху спазването им е разпределен между различни институции. Изпълнителна агенция Автомобилна администрация следи за правата на пътниците, докато общините отговарят за контрола по договорите с превозвачите. На практика обаче липсва ефективен надзор и до момента няма данни за реални проверки на достъпността на автобусите.
Очакванията са, че при сключването на нови договори с транспортните компании след около година, условията ще бъдат променени и ще се изисква осигуряване на адаптирани автобуси. До тогава обаче достъпната среда остава по-скоро формално изискване, отколкото реално приложена практика.
Липсата на достъпен междуградски транспорт в България продължава да ограничава свободата на придвижване на хората с увреждания. Въпреки наличието на нормативна база, нейното прилагане остава недостатъчно. Реалната промяна ще зависи от по-строг контрол, ясни изисквания към превозвачите и ангажираност от страна на институциите. До тогава достъпността остава обещание, което все още не е изпълнено.